Спомени от соца: На сватбата ми подариха долари, купих си касетофон от Корекома

В последната година от следването си реших да се възползвам от правата си за почивка със студентска карта, която по онова време бе на стойност 3-4 лв., за двуседмичен отдих на родното Черноморие. (За информация – купонът за храна в студентския стол за обяд беше 0,40 лв., за вечеря 0,20 лв.

, а месечният наем за общежитието – 1,20 лв.).

Базовият лагер беше на станция „Почивка“ в близост до Варна. Бяхме студенти и студентки от всички вузове на страната. Беше началото на септември 1974 г. и малко преди това се бях дипломирал. Времето беше слънчево и приятно за преживявания от най-различно естество. Така спонтанно, още от самото начало на това безгрижие на морския бряг, прескочиха искри между мен и колежка по медицина (стоматология) от софийски университет, които прераснаха в огън, незагасващ и до днес, вече 47 лета.Две години след морето, на 2 май 1976 г., решихме да продължим житейския си път заедно в семеен съюз. Нашето желание беше това да се случи на 1 май същата година, но управляващите не ни разрешиха заради съвпадението с празника на труда, което не знам с какво щеше да попречи на празнуващите величия да продължат да ръкомахат вяло от трибуната на манифестациите.

И така, в уречения ден, след като прозвуча „Менделсон“ в наша чест, се отправихме към престижния ресторант на „Балкантурист“ във Велико Търново, където започна голямото тържество. Присъстваха много гости и приятели. За да споделят радостта ни, представителите на моминската страна от Родопския край бяха дошли с коли и доста внушителен ескорт. Може би за да се уверят наяве в какво „болярско“ владение отива тяхната „девойка убава“. Мой роднина, технолог във винзавод, известен с производството на прочутото вино „Каберне“, се беше постарал подобаващо за алкохолния градус на всички сватбари.Тостове, поздравления, подаръци, родопски песни и много танци. Северняшкият темперамент също не е за пренебрегване и за него напомни брат ми с неговите колеги от танцовия състав в града ни. Изобщо забавата беше върховна, откъдето и да я погледнеш, и направи впечатление и остави незабравим спомен на всички.

Над ресторанта на няколко етажа се помещаваше хотелската част на комплекса, в която по онова време бяха отседнали чуждестранни туристи. Песните, музиката и шумотевицата от нашето мероприятие явно бяха привлекли вниманието им и някои надничаха откъм вратите на залата, като непрекъснато снимаха различни моменти от случващото се. Моят вуйчо, който бе и мой идол за подражание от скромната ни рода, с радост ги покани, за да ги почерпи с вече споменатото вино. Те така и не престанаха да правят снимки на традициите и сватбарските ритуали. Първи ни удостоиха с вниманието си представители от руска група, които, впечатлени от случващото се и възкликвайки „Невеста! Невеста!“, ни окичиха с множество значки. Малко по-късно се появиха американски и други туристи, и то в момент, когато младоженците с пълни чаши минавахме за поздравления с всички присъстващи, а гостите връчваха различни дарове или пари, с които закичваха булката и младоженеца. След като и туристите бяха почерпени от любезния ми роднина, пожелаха да се снимат с нас и по същия начин закичиха банкноти на булката от няколко вида валута.

По онова време съществуваха така наречените „Корекоми“, в които се пазаруваше само с валута. Но и това не беше безобидно. Дори и тогава се намесваха отново властите, за да привикат за обяснение дръзналите да се сдобият с някоя вносна дреха или техника с въпроса откъде са придобили чуждите парични знаци?! За да избегна негативни последствия, реших да ползвам съдействие от по-приближени до властта хора. Свързах се с внедрено лице от структурите в управлението на една от банките в града с молба да ми помогне в случая. Казах му, че желая да си закупя японски радиокасетофон, той вдигна телефона и се обади на управителя на градския Кореком, за да му нареди да ме приеме и да подготви въпросния касетофон. Последният чинно се съгласи.Отидох в Корекома, а той разгледа четирите вида валути, които носех. След като изрази известно недоволство от останалите следи при забождането им върху дрехите ни, започна да ги пресмята по действащите курсове за деня. Голямо беше учудването ми, след като ми върна 10 долара, оказали се в повече от цената на мечтания касетофон.Тръгвайки си за вкъщи, на няколко пъти се обръщах назад, за да проверя да не би все пак да ме следи някой. За мое успокоение всичко премина нормално.

След известно време отново придобих малко смелост и заедно с жена ми посетихме заветния магазин, за да похарчим останалите долари. С тях купихме изящни дамски чехли на висок ток за нея и малка портативна „Елка“ – пак японско производство, за мен. Така приключихме с валутните въпроси.

Касетофона ползвам и до днес, за да ме разсейва при земеделските занимания в почивните дни на вилната зона, както и да следя политическите каламбури на някои все още „неосвидетелствани“ мераклии в изборната надпревара напоследък. Калкулатора също пазя, но почти не го ползвам, тъй като размерът на пенсията ми не се нуждае от това поради постоянното увеличение на цените, което предрешава всичко още докато не съм я получил.

В малкия ни град преди се произвеждаха радиоапарати, транзисторни приемници и дори цветни телевизори. С някои от тях се снабдявахме по списък или с връзки след продължително чакане. Днес заводите са затворени, пустеят. Болшинството от специалистите ни, които в миналото мереха ръст със световните производители, са безработни или се занимават с несвойствени нископлатени дейности за оцеляване. Антон Цаневски, Велико Търново