Влади Въргала проговори за украинския си брат

Българинът е състрадателен завистник
Светът направи всичко възможно да се стигне до тази война, а в момента прави всичко възможно тя да не спре бързо
Нормалността и човещината са крехка материя, която много лесно може да бъде разрушена

 

– Влади, преди дни ти разказа в национален ефир за спасяването на твои близки, бягащи от войната в Украйна. Въведи ни в семейната си история, защо завареният ти брат живее в Харков?

– Костя е мой природен брат.

Вторият съпруг на майка ми Димитър Йорданов е мъжът, който ме отгледа и ми даде всичко. Той е негов кръвен баща, а на мен ми е втори баща.

Костя е от първия му брак с Вера, която е украинка от Харков. С Костя сме израснали като братя. Всяко лято те идваха в България и ходехме на море, задължително в Китен – майка ми и баща ми бяха работници в „Кремиковци“ и там комбинатът имаше почивна станция, където за онова време имаше всичко. През летните ваканции ходехме и в с. Велчево на 15 км от Велико Търново, близо до Къпиновския манастир, където е родната къща на втория ми баща. От деца до ден днешен това е като втори дом за Костя, когато е в България. Всички искаме да сме там, защото това е Балкан, природа, рай!… Сега децата на Костя, неговите дъщери София и Анастасия, са на 17 години и са студентки. В Украйна децата започват училище от 6-годишна възраст и учат до 11-и клас, така че на 17 вече са в университет. Едната от близначките е програмист, компютърен специалист, другата учи метрология.

– Кой е най-яркият ти спомен от детските ви приключения с Костя?

– Костя е с 3 години по-голям от мен. Когато за първи път се видяхме, аз бях в IV клас, той беше в VII, нещо такова. Беше враждебно настроен, защото ние бяхме семейството, което все едно е „отнело“ баща му. Което не е така – за протокола, той се запознава с майка ми година след като се беше разделил с първата си съпруга. Но Костя ме отбягваше, а аз исках да сме приятели. Един ден на плажа, когато реших да влизам във водата, видях, че шнорхелът, маската и плавниците ми ги няма. Търся ги и не мога да ги намеря. А той беше много характерен шнорхел и по едно време гледам – шнорхелът ми плува навътре. Костя го взел и влязъл в морето. Викам си: „О-о, нали уж не си говорим нещо, а си ми взел шнорхела?!“. Доплувах до него и му запуших шнорхела – той си показа главата и започна да плюе вода. И се сбихме. И след като се сбихме, тогава вече станахме приятели. Както започват повечето мъжки другарства. Той е човекът, който още тогава ме научи да играя покер. Това са ми първите спомени.

– Да се върнем в настоящето: как постъпи, за да поемеш племенничките и снаха си Наталия и да ги доведеш в България?

– Аз ходих до навсякъде, накрая стана така, че те пристигнаха с автобус през румънската граница. Първия ден като избухна войната, те не можаха да тръгнат, а на втория ден им се счупи колата. Тръгнаха на третия ден и беше много стресиращо, тъй като има комендантски час – нямаш право да се движиш нито в града, нито извън града. Аз в това време ходя до външно министерство, за да се информирам как може семейството на Костя и самият Костя да пътуват, каква организация се прави… Оттам казват: ние не знаем, да си оставят телефонния номер, те ще им се обадят… Говоря със 100 човека и никой, Бога ми, не знае. Подчертавам: тези служители на МВнР даваха всичко от себе си, но нямаше никаква адекватна организация, на която аз да съм попаднал. Единственият адекватен човек, който знаеше какво прави и го правеше професионално, беше телефонистката. След като свърших 100-те безсмислени разговора, набрах пак да й благодаря… Костя е украинец с българско гражданство, ако той пътува в рейса, шансът да излезе е голям, защото може да мине с личната си карта. Но той е решил, че не иска да минава границата, иска да остане в Украйна. Неговите думи бяха: „Тука има подем на духа на нацията и аз не мога да тръгна“. Аз му казах моето мнение: подкрепям го, но се моля да е по-разумен. Лични саможертви в тази братоубийствена война не са нужни на никого, освен на тлъстите свине, които я предизвикаха…

– Разбра ли каква е ситуацията по границите на Украйна?

– Близките ми са стигнали до румънската граница. Идеята беше да минат молдовската граница или една от двете румънски граници. Втората вечер са преспали отстрани до една гара, където ги е заварил комендантският час. Аз се качвам в колата, стигам до Русе, ама де да знам от коя граница ще минат?! Ако минат през Молдова, трябва да отида в Оряхово, ако минат през другата румънска граница, трябва да отида в Дуранкулак… На границата има километрична опашка, Костя ги оставя с колата и се връща. В Румъния е имало много българи с колите си – абсолютно безвъзмездно вземат украински семейства да ги докарат до България и се връщат пак. Имало е и една американка, която е давала на всеки украинец, който е минавал, румънски леи на стойност към 50 лв. пари на ръка. Но това, което най ми стопли душата: Борис Бориславов, нашият културен аташе, който трябва да се приготвя за мартенския празник в Букурещ, е на границата, с костюм в студа! Когато разбира за нашето семейство, рейсът за България е вече тръгнал – той ги качва в колата си, догонва рейса и ги качва на рейса за България! Той не знае, че това са мои близки, за него са просто поредното семейство, което е имало нужда от помощ, и той му е помогнал. В рейса има едно момиче с български номер, което се казва Зорница Матева и съпругът й е украинец. Тя е помогнала на хората от целия рейс да имат телефонна връзка със своите близки, помогнала е и да им намери къде да живеят, когато пристигнат тук, защото повечето от тях не знаят къде да отидат. В това време човещината беше водещата сила на всичко, което хората вършеха. В крайна сметка след километричните обиколки една автобусна компания качва абсолютно всички хора, които първоначално са били закарани в Сливен, и ги извозва до София. Така на 1 март в 9 часа сутринта Наташа дойде при нас като Кака Марта, а София и Анастасия ми бяха мартеничките.

– Как започна новият живот на момичетата у нас?

– Те се чувстват добре. Анастасия си намери работа самичка още на третия ден, откакто са в България – започна като маникюристка в един салон до хотел „Хемус“. Мога да кажа, че работи при условията, при които работят и българите – тоест нейната работодателка не злоупотребява с това, че е дете в затруднена ситуация. Другата, София, започва курсове като козметик. Двете ще продължат студентството си, но със сигурност този семестър вече е загубен. Те говорят български, но не чак така, че да станат редовни студенти в някой български университет. Проблемът е с Наташа: тя също иска да започне работа, но до момента… Адвокат Биляна Коцакова, която абсолютно безплатно дава консултации и насочва хората от Украйна, ни обясни какво трябва да направим. Като преминеш в Полша и си украински гражданин, доколкото знам, можеш веднага да започнеш работа – в ЕС е приета тази директива. Тука вече мина толкова време и взетото решение не е обнародвано.

– Ти самият си бил неведнъж в Украйна, как изглеждаше страната преди тази война?

– Украйна изглеждаше като една постсоциалистическа държава, в която обикновеният човек нямаше понятие какво се случва. Хората бяха тревожни, напрегнати, нямаше никаква промяна в стандарта на живот преди Майдана и след Майдана въпреки тези стотици милиарди долари, които се наляха, ужким държавата да се стабилизира. Това с неофашизма беше в огромни мащаби, като напоследък е затихващо, не е толкова агресивно. Но това, което бяха мутрите навремето в България, там са в много по-анархичен, но и узаконен вариант на техните националистически групировки. Поведението на националистическите им партии копира едно към едно поведението на техните националисти. Да влизаш да се разправяш с хората по институциите, да държиш сметка, да размахваш пръст, да не говоря и за оръжие – това там си беше нещо нормално. Там униформен полицай не смееше да застане, ако има някакво напрежение, в което участват някои от техните националисти.

– Какво впечатление ти направиха хората?

– Обикновените хора са като брат ми – те са затворени в семейството си и техният живот се свежда до ходене на работа и до почивки и забавления заедно. Търсят си работа, където да си изкарват парите, за да могат да си гледат семействата. В същото време има огромна олигархична разюзданост, която е демонстративна – не е такава тайничка, заключена, за нея си. Има хора с големи финансови възможности, с които парадират. Знаем, че във всяка бананова република тия, които са в управлението, са недосегаеми. Като избухне някой скандал и някой го разкрие, не е защото е тръгнала борба срещу този тип прослойка, а защото просто някой е неудобен и е трябвало да бъде елиминиран.

– Познавайки ситуацията там, какви са твоите прогнози за развитието на военния конфликт? Да очакваме ли скорошен край?

– Моето мнение, първо, е, че целият свят направи всичко възможно, за да я има тази война. Да се стигне до войната. И второ, целият свят в момента прави всичко възможно тази война да не спре бързо, защото имат нужда от статистика с невинни жертви, заради които другата страна да организира геноцид. Става дума за тези, които управляват света. А истината е, че с расизъм ти не можеш да доведеш мир. Не може да стигнеш до обединение. Това са моите убеждения за нещата, които се случват сега. Не оправдавам абсолютно никого, не защитавам абсолютно никого. Днес от едната страна има един с деменция, който има огромни имперски интереси, от другата страна има един друг, който има неговите си имперски интереси. И в средата има едни невинни хора, които загиват заради техните интереси. Заемайки страната на единия или другия, ти ставаш съучастник в този палеж, който те създадоха. Затова аз не разсъждавам кой е виновен, аз просто си мисля какво зависи от мен, за да мога да помогна на тези, които са потърпевши от безумството. Всички ние го правим повече или по-малко.

– Състрадателен ли е българинът според теб?

– Знаеш ли, толкова много се бях разочаровал от моя народ… А в момента съм свидетел, че българите не са загубили нормалността и човещината си. Помислих си: трябва ли да стане война, за да се превърнем пак в човеци? Защото на нас сега ни се налага да се превръщаме в нещо. И в следващия момент си дадох сметка, че нормалността и човещината са крехка материя, която изключително лесно може да бъде разрушена. Когато чух за тия прословути 40 лева – тия 40 сребърника, разбрах: ето, намериха цаката как да обърнат нещата, как да настроят хората един срещу друг. Тези, които ни управляват, намериха как да настроят българите срещу украинците на базата на едни 40 лева, които не вършат работа на никого, защото влизат единствено в сферата на хотелиерството… Мислиш ли, че това е случайно?! Според мен това е умишлено, съвсем тенденциозно и целенасочено. И ето, българинът веднага намери причина да се отметне от човещината си, от нормалността, защото най-нормалното нещо е, когато има някой, който е жертва и е паднал, ти да му протегнеш ръка и да му помогнеш да се изправи. Още повече че тези хора са преобладаващо жени и деца. Тръгна агресия срещу тях и аз моментално направих асоциация и разбрах, че следва нещо страшно: ще ни насъскат едни срещу други. Спомняте ли си българските медици в Либия, когато бяха там, как хората страдаха и ги болеше за тях, как ги посрещнаха с всенародна любов тука? В момента, в който обявиха, че ще им дадат апартаменти (които не съм сигурен дали изобщо им дадоха), всички се настроиха срещу тях: забравиха какво са преживели тези хора, забравиха, че животът им е съсипан, че не са същите, че някои от тях са пречупени завинаги. Изведнъж вълна от злоба се надигна срещу тях и се изсипа…

– И в крайна сметка какво излиза: състрадателен или завистлив и злобен е нашенецът?

– Абе, един състрадателен завистник… Когато помогнеш на другия, ще се почувстваш много по-силен. Всъщност ти помагаш на себе си. Всеки човек, който е успял да спаси нечий живот, който е успял да бъде полезен за нечия съдба – той усеща прегръдката на онзи горе. Аз дори съм сигурен, че част от причините да я има тази война са да се подложим на тест докъде сме стигнали и какви сме. Един тест за човещина. Затова не бързай да ограждаш грешния отговор!

– Не ти ли се струва, че драматичните събития в света напоследък някак си обезсмислят изкуството, правят го внезапно остаряло и далечно?

– Не обезсмислят нищо! Когато аз се тревожех за съдбата на моите близки, не можех да спра репетиционния процес на тази пиеса „Когато светът беше шарен“ по Николай Хайтов, в която играя Коста папукчията. В един момент те залива информация за човешки трагедии, притесняваш се за живота на близките си, а трябва да играеш Коста папукчията?! Знаеш ли колко безсмислено и шизофренично ми се стори… Но в следващия момент си дадох сметка, че задачата на изкуството е да посади онези семена в душите на хората, които да не допускат такива безумства, каквото е войната. И че моята професия е много важна професия. Всяко произведение на изкуството е поема за любовта.

– Ще споделиш ли нещо повече за този нов проект, който репетираш?

– В Търговишкия театър в петък (вчера – б.а.) имаме премиера с пиеса по разказа на Хайтов „Когато светът си събуваше потурите“, драматизацията и режисурата са на Надя Асенова. Любопитна, мила пиеса и ние сме първата трупа, която ще я играе, но мисля, че към нея ще посегнат и много други колеги, защото, без да се отклонява и с ред от разказа на Хайтов, Надя успява да придаде добавена стойност на темата за промяната и пригодността на човека към новото време. Аз, както споменах, играя Коста папукчията, който е непримирим към това, че светът започва да се обува с обувки, а той произвежда папуци. И не иска да приеме новото да диктува какво да бъде, а не онова, което ти е в душата. Как можеш да се пригодиш към новото и същевременно да съхраниш онова, което ти е в душата – тук е шифърът на тази пиеса.

– Продължаваш ли да играеш своя моноспектакъл „Мемоарите на един Въргал“?

– За Великден, на 22, 23 и 24 април, ще бъдем с него в Лондон и околностите, ще го играем и в Германия. Приоритетите първо коронавирусът ги промени, сега и тази война, но ще продължим да го представяме и в страната, и в чужбина. Мисля, че „Мемоарите…“ е спектакъл, който носи само настроение. Аз разказвам историята на моя живот, нещата, към които съм се стремил, през какво съм минал, какво съм постигнал, в какво не съм успял и основният въпрос, на който се опитвам да си отговоря, е имаше ли смисъл от това. Отговорът никога не е еднозначен…

ВИЗИТКА

* Владислав Карамфилов, известен с псевдонима си Влади Въргала, е роден на 11 август 1967 г. в София

* През 1992 г. завършва актьорско майсторство в първия клас на Стефан Данаилов в НАТФИЗ, учи и кинорежисура при проф. Христо Христов

* Името му се свързва с тв форматите „Ку-ку“, „Коктейлите на Влади“, „Пирон“, „Шаш“, „Сладко отмъщение“ и др.

* Автор и режисьор е на филмите „Операция „Шменти капели“ (ипотекира апартамента си, за да завърши проекта, който прераства в тв сериал), „Пантуди“ и др.

* Разведен е, има син и дъщеря

* Заклет привърженик е на ФК „Левски“ – София