Бог забавя, но не забравя!

Поучителна история, разказана от една учителка. Нека всеки родител я предаде на децата си!

Имаше период, в който децата стреляха с книжни фунийки, но играта загрубя, когато започнаха да слагат на върха игли. Две деца стигнаха до болница. Убити птички намирахме в двора и около училището.

Говоренето и мерките, които взехме, не доведоха до резултат. Извикахме родителите на среща. Казахме си болката… От дъното се изправи един баща и каза:

– Сега ще разкажа нещо на нашите деца, което, смятам, завинаги ще ги откаже да нараняват птици и други живи същества. Това е моята история. Тъжна и поучителна.

Бях дете на ваша възраст, когато с мои връстници решихме да си направим „шега“. Скоро бяха пристигнали щъркелите, бяха си поправили гнездата и вече се редуваха да топлят яйцата. Чакаха малки. От прозореца на моята къща се откриваше чудесна гледка към една от двойките и нейното гнездо. Наблюдавахме ги внимателно. Бяха добри родители. Винаги единият щъркел беше в гнездото, докато другият търсеше храна. В един злощастен ден и двата щъркела отлетяха. Тогава измислих голямата глупост, за която и сега плащам. Качихме се с един приятел до гнездото, взехме яйцата, бързо слязохме. Но и това ни се видя малко. Прибрах се, сварих ги и изскочих да видя дали птиците са се върнали. Нямаше ги. Бързо се качих отново и ги върнах в гнездото. Моят приятел се страхуваше от острите клюнове на щъркелите и голямата поразия извърших сам. При това горд от моето „геройство“. Скоро птиците долетяха. Нищо не разбраха. Мътеха яйцата с търпение и непоколебимост. Цяло лято.

Започнах да разбирам какви съм ги свършил, когато другите щъркели отлетяха с младото и силно поколение. А нашите още самоотвержено топлеха яйцата. Падна първият сняг. Щъркелите не мърдаха. Не ходеха и за храна. Докато един ден видях увиснало крило от гнездото. Щъркелите бяха мъртви.

Разплакан разказах на нашите какви съм ги свършил. По-голям бой от баща ми никога не съм ял. За съжаление, нищо не можеше да се направи. Татко свали мъртвите птици и ги погреба в нашия двор, за да не забравям никога моята жестокост. Тази история дълго я помних, но тя има и своето още по-жестоко продължение.

Минаха години. Ожених се. Минаваха година след година, а нямахме деца. Жена ми залиня. Опитахме всичко. Накрая отидох при леля Ванга. От нея да търся помощ. Идваха и си отиваха хора, а мен все не ме извикваше. Накрая се осмелих да попитам, защо не ме приема. А тя, ядосана, ми каза: – Убийци не приемам!!!

Опитах се да се защитя, че не мога и пиле да убия, а тя срещу мен:

– Лъжец! Мене не можеш излъга! А щъркелите? Кой ги уби? И родителите, и малките? Аз ли? Това са свещени животни!!! Ще плащаш!!! С най-скъпото! Да нямаш собствена рожба. Ще се каеш и денем и нощем и ако Господ се смили над теб, може и да се сдобиеш с рожба.

Седем дълги години минаха преди да се роди Гошко – вашият съученик. Той знае тази история откакто започна да разбира и говори. Никога не е пипал прашка. Няма и да се случи. Заедно правим къщички за птици и ги храним. Това е нашата история.

Настана мъртва тишина. Един по един се изнизаха деца и родители. Не видях повече нито едно дете да стреля по птица.

Този разказ ме разтърси. Още го помня. От преди 30 години. Затова го споделих с вас.